На 6-и юли в София пристигнаха Боривой Бордо, Иржи Кубичек, Жорж Сифиянус и Адриана Продеус – членове на Селекционната комисия на Седмия световен фестивал на анимационния филм – Варна 2011.
Бордо
Я: Как намирате филмите, които видяхте по време на селекцията?
Б: Както се казва, животът продължава. Не се чувства голяма разлика от стария фестивал. Вече очаквах да имаме филми от Хърватска, например. Програмата зависи от филмите, които се изпращат. Имаше много добри филми, имаше и лоши. Но това, което остава от състезателната програма е повече от четири часа стойностни филми. Конкуренцията все още не е голяма, но е напълно достатъчна, за да се отсеят добри филми. Работихме интензивно четири дни, програмата ни беше малко сгъстена, но вярвам, че успяхме да съставим добра селекция. Сега се надяваме да се видим през септември във Варна и очаквам с нетърпение отзивите на публиката.
Я: Вие сте професионален аниматор. Как гледате на връзките между анимацията и живописта и видео изкуството или експерименталния филм?
Б: Експерименталната анимация е нещо съвсем различно. Има експериментални филми със смисъл и такива, в които не се открива смисъл. Харесвам филми, които са добре замислени. Но ситуацията днес е различна. Преди класическата анимация беше водеща. Днес това, което предлага копютърната анимация има много плюсове, но и също така и редица минуси. Всеки млад човек, който има компютър може да си направи анимация. Като се научи да работи на компютър, той си мисли че рисува анимация. Но той не знае как да мисли анимацията, не знае как да реши сценария – и това е трагедията на много филми, които остават неразбираеми. Тогава съм против. Авторът трябва да намери начин да покаже, какво е искал да каже, какво е имал предвид с филма – и това се долавя веднага. Много млади днес не знаят – нямат школа, нямат опит, и това представлява трудност. Преди анимацията беше нещо съвсем различно – тя означаваше и рисунка, и копиране, и анимиране, и заснемане – това беше много дълга, скъпа и сложна операция. Днес много хора си мислят, че могат сами да си направят филма, а това е опасно. Сякаш техниката е всичко. Тя е само помощно средство.
Я: За кого е анимацията днес? Къде стои детската публика за съвремените режисьори на анимационни филми?
Б: Ще дам за пример нашата Загребска школа. Когато започна да се прави анимация, тя беше предназначена за възрастни. Обратно на Дисни, които са насочени изцяло към детската аудитория – ние първо работихме за възрастните, а едва по-късно започнахме да правим филми за деца. Днес се създават много филми и за едните и за другите. Аз съм работил съвсем малко анимация за деца. За мен анимацията е равноправно изкуство като литературата, музиката, архитектурата. Както съществува литература за деца и за възрастни – защо един автор да пише само за деца?
Един анекдот от 1962 г., когато се откри първия фестивал в Загреб – който е все пак малък град – пристигна голяма авторитетна аудитория от Сърбия. Публиката се състоеше само от деца – никакви възрастни, нямаше дори придружители с тях – пълна зала с деца! А ние пускахме сериозни филми и очаквахме разбиране от публиката…
Я: Какви са вашите критерии за анимационен филм?
Б: На първо място, филмът да бъде разбираем. Виждам добре какво е целял авторът – за мен обаче е важно да го каже ясно, както също и това, което казва. В много филми той си мисли, че е казал нещо, но това не се разбира. Не се страхувам да призная, когато не разбирам! Особено за експерименталните филми – това може да е просто капка вино, раздвижвана под камера. Отново обаче става дума за идея, която трябва да има свободата да се развие. Не може да става дума за сюжет в абстрактен филм, но трябва да е ясно, че има „нещо” и то да има начало, известно напрежение и съответно финал.
Иржи Кубичек
Я.: Какво е Вашето отношение към експерименталната анимация?
Иржи: Анимацията се разделя на две големи направления – първото е анимацията като специален вид драматическо изкуство, а второто е изкуство на движението, което изменя визуалните изкуства. Анимационните експериментални изкуства нямат наратив, а моята специалност е драматургията. За мен експерименталните филми принадлежат към визуалните изкуства и по-добре биха стоели изложени в галерия, а не на такива фестивали.
Я. Не намирате ли за архаично аудиторията да се разделя по този начин?
И. В такъв случай е по-добре експерименталните филми да се прожектират в отделна програма, защото аудиториите са различни и професионалните аниматори като цяло не харесват този тип изкуство. В основата на всяка анимация е рисунката и в Пражката академия студентите първите три семестъра само рисуват, защото рисунката според мен е най-важното за анимацията, а оттам нататък се учат различни техники и похвати.
Я: Каква част заема детската анимация от цялата продукция в Чехия днес?
И: В Чехия основната анимация е тази за деца. Чешката телевизия е основният продуцент на анимационни филми и се интересува главно от дитските. При нас в момента се снимат около двеста анимационни филма годишно – половината от тях са за деца, а останалите са студентски филми. Ако се получи един пълнометражен филм в годината – това е добре.
Я: Как се отнасяте към насилието в анимационните филми? Видяхме някои доста тежки кадри по време на селекцията.
И: За чешката анимация това не представлява проблем. В телевизията съществуват такива строги правила, че това е практически невъзможно.
Я: В такъв случай може ли да говорим за цензура?
И: Абсолютно, има просто смешни примери – като например – забранено е да се представя нож, или да се рисуват дълги остри зъби – ще ви помолят да ги заоблите, ако може… Някои от студентските филми понякога са по-мрачни, занимават се с екзистенциални проблеми, но там не се среща насилие. Както е известно младите не обичат да се занимават с анимация за деца, тях ги вълнуват по-сложни теми и за тях детската анимация е като задължение, тъй като телевизията е все пак главния производител на анимационни филми.
Жорж Сифиянус:
Я: Как намирате филмите, които изгледахте по време на селекцията в София?
Ж: Мисля, че предложените филми бяха съвсем добри и програмата като цяло е на добро ниво. Естествено, тъй като вие съживявате една голяма традиция – това по същество е един млад-стар фестивал – много колеги все още не са разбрали, че той ще се състои отново тази година, но това става постепенно. Може би не показахме много филми, които иначе бихме могли, но най-доброто смятам, че присъстваше. С времето вярвам, че фестивалът отново ще се прочуе и ще си възвърне предишната слава. Помня, че когато започнах моето следване в Париж през 80-те, Варна се смяташе за един от най-важните световни фестивали. По онова време съществуваха още само Анеси, Загреб, Отава и Хирошима. Така че е чудесна идея, че Варна продължава отново! Все още пазя два стари плаката от фестивала и мечтаех да го посетя лично един ден.
Я: Как предполагате, че младата аудитория, която не помни фестивала от миналото ще го посрещне на есен?
Ж: Преди тридесет години нямаше толкова много фестивали, а и не се произвеждаха толкова много филми, но също така, нямаше DVD-та и филмите не се разпространяваха така лесно. Тогава фестивалът беше основното място, където можеш да гледаш анимационните филми. Спомням си, тъй като много се интересувах и исках да пиша за анимация, трябваше да следя прожекциите и да си водя записки по време на фестивала. Иначе почти нямаше къде да се видят филмите. Днес е съвсем различно, защото се продават на дискове. В този смисъл ролята на фестивала преди беше много по-значима. Днес ситуацията е съвсем различна, защото фестивалите са се увеличили, количеството филми е много по-голямо, и това създава нова динамика.
Моята теория обаче е, че нещата се променят – имам предвид киното като цяло. Сякаш всичко се движи в посоката на анимационното кино. Мога да обясна това с няколко думи. В миналото киното се представяше предимно в тъмните киносалони. Това беше своеобразна церемония с големия екран и всичко останало. Киното толерираше натуралистичния животонаподобяващ аспект на движещия се образ. Анимационното кино, от друга страна, винаги заявява чрез спецификата на движението и образа си: „Аз не съм копие на реалността. Аз съм нещо друго. Аз съм създаден от някого. Аз съм нечие творение.” Това е огромна разлика с киното на живото действие. Днес кинематографичният образ от всякакъв вид нараства количествено. Имам мобилен телефон. С него мога да снимам филми, мога и да гледам филми. По телевизията, на видео – ежедневно имаме много повече възможности да видим този тип движещ се образ, отколкото в миналото, когато то се появяваше само в киносалоните. По този начин движещият се образ става банален. Нямаме вече същата връзка, която имахме в миналото. Преди, когато отививах на кино, там образът ме доминираше, мене зрителя. Сега, когато имам киното в джоба си – на мобилния си телефон, аз доминирам него, т.е. образът се демистифицира. Вече имаме друго отношение към движещия се образ и то е, че той е манипулируем. Това е много по-близко до анимационното мислене. Чрез образа и чрез движението този образ вече заявява себе си като субект – „Аз не съм копие на реалността, аз съм създаден от някого”. Затова вярвам, че малко по малко цялото кино, изобщо движещият се образ като цяло тръгва по посока, която е присъща на анимационното кино досега. Затова, според мен, анимационното кино става все по-важно днес.
Я: Анимацията тръгва първоначално от рисунката, придобива популярност чрез детските филми, а сега е предимно за възрастни, които от своя страна се разделят на професионални и експериментални аниматори – как стои въпросът с публиката днес?
Ж: Зад нас вече имаме история от почти стогодишна еволюция на анимацията и не трябва да забравяме, че от самото начало съществуват две паралелни направления: едното са експериментално-артистичните търсения на редица европейски художници с различни анимационни елементи и другото, което се създава предимно в САЩ, и по-конкретно в Холивуд, е комерсиално ориентираното. Тъй като най-голямата аудитория, която се привлича, това са децата – индустрията решава да се насочи главно към детска продукция. Затова дълги години ние бяхме свикнали да възприемаме анимацията като изцяло предназначена за деца – това всъщност беше изборът на голямата индустрия, която разви силно тази ориентация. Малко по малко, дори в индустрията се направиха опити да се развият по-сериозни теми, но тази сфера си остана като цяло маргинална. Защо? – Мисля че децата са по-отворени към въображаемото. В сравнение с тях възрастните първоначално бяха много по-впечатлени от илюзията за игрално кино. Може би това е основното. Бих го сравнил например с друга творческа дейност като литературата. Би било странно, ако днес някой каже, че литературата е изцяло създадена за деца. Днес става все по-ясно, че анимацията стои по-близко до литературата, отколкото до киното. Звучи на пръв поглед парадоскално, но свободата, субективността на литературата е по-близка до тази на анимацията, отколкото до ситуацията с кинематографията. Или казано по друг начин, суровият, първичният материал на киното – движещият се образ, наподобяващ живото действие – е основен елемент в игралното кино. Докато факт е, че присъщата за анимацията свобода на въображението – нещо, което откриваме и в литературата – е, че суровият материал не поставя такива условия и очаквания за натурализъм и животонаподобяване. Това е нещо друго – един вид въображаем, изкуствено създаден живот. Затова казвам, че ние аниматорите сме по-близо до света на литературата, отколкото до този на киното. За да се върна към въпроса – мисля че промените се дължат на суровия материал в комбинация със съзряването на публиката и нейните желания. Сега, когато технолоията, знанията, опитът и количеството на продукцията се изменят, малко по малко се доближаваме до възможността за субективна, творческа работа, която не засяга само деца, но и възрастни.
Я: Като споменахте субективна и творческа работа как стои въпросът с политическата коректност и представянето на насилие. Гледайки тези филми, осъзнах, че всичко това, макар и представено (като) въображаемо, не е никак невинно. Както стана ясно и от някои разногласия по време на селекциата. Все пак (САЩ дори „Том и Джери” са забранени, заради сцените на насилие – нещо, което преди да се появи сина ми, ми звучеше почти параноично, но) осъзнавам, че е небезоснователно, макар да не обичаме да заставаме в ролята на „цензори”.
Ж: В киното може да използваме насилието, може да имаме за тема насилието, да използваме формата на насилие, но също така и литературата може да създава и да предава насилие. Така че това е въпрос на избор, въпрос на естетика, въпрос на общество – дали толерира насилието или не. Не е вярно, че анимацията е нещо невинно. По-скоро съществуват различни равнища, на които суровият материал може да засяга насилието – на по-високо или на по-ниско ниво. Мисля че темата, която разработваме е определяща за (не)създаването на насилие. Съществува обаче и друг момент: едно време, когато са прожектирали лице в крупен план на голям екран, публиката изпадала в паника. Не знам доколко това е мит или факт от историята на киното – на практика, то може да се възприеме като цял екран с отрязана човешка глава, която при това говори – но става дума, че всичко зависи същевременно и от опитността и подготовката на публиката.
Адриана Продеус
Я: Как намери филмите?…
А: Мисля, че филмите бяха доста различни, някои от тях и много добри. Всъщност, почти нямаше много лоши филми, което е чудесно! Налагало се е да гледам много повече слаби филми, отколкото в София. Тъжно е, че нямаше много студентски филми. Наистина някои от филмите в състезателната програма наистина ми харесаха, така че в момента не бих могла да предположа, например, кой ще спечели голямата награда на журито.
Я: Твоито критерии?
А: Имам различни критерии всеки път и всеки ден. Търся нещо, което не съм виждала преди. Не е основното, но иновацията е много важна за мен. Аз съм много емоционален филмов критик, така че се вдъхновявам от всичко – понякога е драматургията, друг път графичния дизайн, орнамента или емоционалния подтекст на филма, така че всеки път е нещо различно – интуицията ми подсказва дали филмът е добър или лош обикновено в първите четири минути.
Я: Как виждаш връзката между анимация, създавана от аниматори и тази на художниците?
А: Това са две съвсем различни сфери – анимацията, създадена от аниматори не може да се сравнява с тази създадена от артисти, които търсят експеримента и нов начин за изразяване. Много често втората е просто лошо анимирана и тогава не се интересувам каква идея стои зад нея.
Я: Как гледаш на разделението на публиката днес по фестивалите и съответно на студентите от филмовите и художествените академии в нашите страни, (за което си говорихме преди)? Какво решение виждаш ти например?
А: Разбира се! Аз бих преложила по-интердисциплинарно образование – например да има курсове по анимация в художествената академия и студентите от филмовата и по-специално анимационната индустрия да се запознават по добре с историята на изкуството, като се акцентира на връзките в съвременното изкуство.
Я: Това е добре за дългосрочна програма, но за „млад-стар” фестивал като Варненския как би си представила това да функционира, (тъй като по време на работата на селекционната комисия вече се сблъскахме с този въпрос).
А: Зависи предимно от гостите, които каните – от участниците и от публиката – ако поканите едновременно и хора от света на видео изкуството и на анимацията, например! Тъй като фестивалът е преди всичко място за срещи днес, това е най-важната цел при организирането на фестивали – да може хората да се срещат, да разговарят помежду си. Ако те успеят да обменят опит, ако се състои дискусия между тях – това е достатъчно, това е дори всичко. Много партньорства започват на фестивалите, когато хората се срещат, впечатляват се от работата на свои колеги и имат възможност на място да се срещнат с него – да се предостави възможност за размяна на идеи и контакти между представителите на тези две сфери. Това е всъщност и най-вълнуващото.
За мен друг съществен проблем в насоката, за която говориш е езикът, терминологията. На нас ни е необходим общ език, на който да се разбираме – как да определяме това, което правим и гледаме съвместно. Защото ние не се познаваме взаимно достатъчно и затова трудно все още намираме общ език. Дори да гледаме едно и също нещо, ние нямаме единен език за него – като образ, сюжет, драматургия, персонажи, форма – необходимо е да уточним първо терминологията, за да може да започнем дискусия заедно.
Например италианският артист Блу, който направи филм, съставен от графити, той беше в началото просто уличен художник, който публикува филма си в Youtube, където беше видян от милиони хора. Тогава беше поканен да участва в анимационен фестивал и спечели редица международни награди из цяла Европа. Той се превърна в звезда. Последната година той подготви филм, също така от графити, но този път специално поръчан от фестивал. Това беше анимация, създадена по „анимационен” начин, така че всъщност той промени своя „език”.
Я: Разкажи ни за работата върху твоята книга за братя Куей и малко повече за тяхното творчество, което е жив пример за интердисциплинарност; както и за връзката им с Полша.
А: Братя Куей навлизат в киното и театъра много отдавна, минавайки през художествена академия в Лондон, с Пенджамента институт заснемат игрален филм с актьори, и създават свои оперни проекти, така че те се отвориха към друга публика преди много години. Когато решихме да ги поканим на международния фестивал за игрално кино във Вроцлав – най- големия фестивал в Полша, имахме вече идеята да публикуваме книга за братя Куей, защото те са толкова свързани с Източна Европа – особено с Полша, но не само. Впечатляващото за тях е, че работят в толкова различни области на изкуството, интересуват се много от музика, работят с композитори като Пендерецки, например, срещнаха се също така и с Щокхаузен и направиха филм за него. Работят също така и с писатели… Така че имаше силна необходимост от книга за братята Куей. Тогава установихме, че все още няма публикувана книга, така че нашата антология от различни международни автори е всъщност първата за тях. Беше публикувана миналата година, първоначално на полски, но сега подготвяме и английското издание.
Я: Как ще коментираш последния им филма „Маска”?
А: Най-новият филм – Маска – има всъщност дълга история. Първоначално беше музиката на Пендерецки, която те искаха да използват за друг техен филм, но беше невъзможно, заради правата. Тогава те попаднаха на книгата от Станислав Лем, кратки истории за роботи, една от тях е „Маска”. Когато миналата година имаше Полска година на Полша във Великобритания, те успяха да реализират своя проект.
Слав Бакалов: Ръката е „божия намеса“, тя е решаващото
От: Stand.bg
Художник, скулптор, режисьор и сценарист на анимационни филми, писател – Слав Бакалов определено е „мултижанрова“фигура в българския културен живот. Артистът има зад гърба си над 50реализирани анимационни филми, книги, театрален опит като режисьор в Сатиричния театър. Към богатото творческо досие трябва да прибавим и множеството международни отличия, сред които изпъква „Златната палма“ от филмовия фестивал в Кан през 1985 г. Слав Бакалов е един от 5-те члена в селекционната комисия на седмия Световен фестивал на анимационния филм Варна 2011, която ще работи в НАТФИЗ от 7 до 10 септември. Ето какво сподели пред нас артистът за живота на твореца, източниците на вдъхновение и тежестта на признанието.
Работите и сте работили като скулптор, художник,сценарист и режисьор на анимационни филми. Как този „жанр“ успя да се намести в битието Ви?
От художествената гимназия до 1989 г. аз целенасочено се готвех за аниматор.Всичко в моето съзнание се подготвяше за тази ми предстояща работа. Този жанр не се наместваше в битието ми, а тъкмо обратното – битието се намести в представите ми на аниматор. Не си представях нищо извън анимацията. Всяко действие беше анимация,по-точно всяко движение на ръката ми беше свързано с анимацията. Не се мислех по друг начин, освен като действащ аниматор.
Трудно ли е, когато си артист в особените години между1975-1989?
По-скоро предвкусваш раждането на нещо, което не знаеш какво точно ще бъде. Дали ще бъде приказка или кошмар. Очакваш,разбира се, нещо хубаво. И силно вярваш в него.
Разкажете ни за някой любим Ваш проект. Как се случва процесът по създаване на анимационен артефакт? Откъде намирате материал за историите, които визуализирате?
Най-любимият ми проект е този,в който са свързани всички компоненти в едно цяло. Такива са ми филмите „Пасторал“ или „Смачкан свят“. Това бяха сценарии, които бяха буквално снети от ежедневието.
Международните награди със сигурност играят ролята на личен „символен капитал“. С какво успяхте да спечелите в отделните“надпревари“?Какво е мнението Ви за съвременното анимационно кино, в локален и глобален мащаб?
Международните награди играят известна роля, но те са по-скоро нещо инцидентно,нещо случайно. Те са по-скоро нещо, което ти подсказва, че може би си на прав път. Тоест, че може би най-добре си направил това, което другите са искали да направят.Че ти, случайно или не, си намерил най-верния път, най-точното решение.
От кого се учихте и на кого се възхищавате? Има ли съвременни артисти, които адмирирате заради идеите и таланта им?
От никого! Защо да подражаваш на някого, когато ти сам можеш да изминеш този път.Той е само твой.
Какъв е статутът на анимационното кино днес, когато намесата на технологичното до голяма степен измества „ръкотворието“?
Това не бива да де насърчава, то е грешно. Ръката е „божия намеса“, тя е решаващото.Изместването й е нещо грешно, сурогат. То ни лишава от самото вдъхновение. То е просто заместител.
Имате редица изложби в биографията си. Планирате ли подобна творческа акция занапред?
Това е начин да съществуваш. Без филм може, без рисуване – не. Филмът е също начин да се самоизразиш, но е снабден с много технически приспособления. Трудно е да разбереш къде си точно ти.
През 2008 г. режисирахте пиесата на Дейвид Мамет“Ноември“ в Сатиричния театър. Този театрален опит беше ли плодотворен за Вас като творец? Искате ли да се занимавате с театър отново?
През 2008 режисирах пиесата на Дейвид Мамет „Ноември“. Имаше 10-15 представления и… толкоз. Актьорите се изпокараха, дойде нов директор и т.н. Последната постановка беше в Созопол.
Темата за „Златна палма“ от Кан ’85 е любим журналистически въпрос. Ако склоните да направим малка ретроспекция, какъв е споменът от тази случка в биографията Ви?
Не ми се говори по този въпрос. България сама не иска да се говори по въпроса. Има още един режисьор – Румен Петков. Той може да каже нещо по въпроса. Аз говорих достатъчно.Пък и на никого не е особено приятно да се говори за това.
Какви качества трябва да притежава създателят на анимационни филми, за да бъде удовлетворен от работата си, а зрителят да бъде впечатлен от резултата?
Напълно удовлетворен от работата си един творец не може да бъде. Трябва да е вездесъщ или нещо подобно. Не смятам, че съм такъв.
Какво е мнението Ви за изкуството, което се случва днес в България, като цяло?
Отговаря напълно на самата действителност, приличат си. Покрай нея да не загубим това, което сме търсили толкова време? Да търсим смисъла, а той не винаги е свързан само с радостта.
Тази година сте член на селекционната комисия за седмия Световен фестивал на анимационния филм Варна 2011. Какви са очакванията за това събитие?
Очаквам частично възстановяване на загубените позиции. Вглъбяване, помъдряване, търсене на първоизточниците. Да не се страхуваме от връщане назад, ако е необходимо. Да се отсява ненужното, вторичното,неважното.
Какво включват бъдещите Ви творчески планове? Анимационното кино фигурира ли сред тях?
Бъдещите ми творчески планове включват преди всичко творческите ми планове. За тях говоря … след това.
